Носталгия по детството

Незнайно как сравнително безобидна публикация - "Туристите търсят нови знания вместо плаж" провокира някакви ретроградни мисли в мен. В чужбина не ходя, но в България определено предпочитам, когато съм на място, където мога да разгледам някакви забележителности, да правя това, вместо да вися в някоя кръчма или да се гърча под чадъра на плажа, в безплоден опит да не се изрина от виолетовото слънце. И не само обичам да разглеждам, но развих и някаква алчност, да разгледам колкото се може повече, което затормозява семейството ми. После се замислих алчност ли е наистина или поредния негативен ефект на времето, в което живеем. Времето не стига. Все по-рядко пътуваме, а когато го правим искаме с един куршум да убием стадо зайци, което ако въобще е възможно, неутрализира удоволствието от посещението, било то на историческо място или някаква културна забележителност.
А в детството ми беше друго ... Родена съм и съм отраснала в Търново. Общоизвестен факт е, че най-голямата историческа забележителност там е Царевец. Посещавала съм го безброй пъти от ранното си детство. В ученическите ми години е имало и много посещения по задължение във връзка с различни поводи, но на това място обичах да ходя и за удоволствие. Била съм на години, на които днес не бих пуснала дъщеря си да си подаде носа от къщи без придружител, но го посещавах сама. Тогава за педофили не бяхме чували . Децата се развиваха самостоятелно, а родителския контрол беше проформа. Надали някой е разбрал, че съм пътешествала до другия край на града, където като минеш по моста зад портите, се озоваваш в друг свят. Бяха слънчеви, топли, летаргични дни. С онова особено жужене във въздуха и ароматите, които правеха душата ефирна и лека и създаваха едно усещане за спокойствие, което отдавна загубихме. Това, за което съм благодарна е че поне спомена не съм загубила и понякога мога чрез него да се връщам назад във времето и да преживявам отново удоволствието от отдавна преминалите дни. Катерех се на Балдуиновата кула, представях си злощастната съдба на затворника, битки, царе, велможи. Всякакви приказни фантазии, които оживяваха от гледката на стръмната пропаст и лениво извиващата се под нея зелена река. И онова присвиване в стомаха, така присъщо на детството, когато изкачиш някоя плашеща височина. Често съм си мислила, че съм била тъжно и самотно дете, но сега разбирам колко съм била щастлива във всички самотни пътешествия, които съм преживяла. Не съм от хората, които жадуват младостта им да се върне, защото всяка възраст има своята красота. Но спомените за детството ми са вечните зрънца щастие, които вятърът понякога носи в душата ми, където покълват и я хранят отново с маната на младостта.